Имаше едно време един син кит.

Той беше прекалено огромен и прекалено самотен.

Плуваше насам-натам из огромното море и все се мъчеше да заговори някого, но обикновено още на първата дума всички се разбягваха. Нямаше с кого да обсъжда дали ще вали утре. Нямаше с кого да си играе, нито на кого да разказва приказки. С времето той свикна да е сам и да е нещастен.

Всяка Коледа си пожелаваше да се превърне в охлюв. Искаше да се свие в черупката и никога да не излиза от нея. Нищо не се променяше, всичко продължаваше ден след ден еднакво и синьо като морето. Той беше все така нещастен и все така самотен като огромен безлюден кораб.

Никой не го обичаше и той не обичаше никого.

Един ден по обяд той беше задрямал, но се събуди от особено гъделичкане по гърба. Той се поразмърда малко. Усети, че по гърба му ходят стотици малки крачета. Това наистина беше нещо необичайно и той реши да се потопи под водата, че да се поохлади. И докато се гмуркаше видя едно ято сини птичета, които хвръкнаха уплашени в небето.

Заинтригуван, китът веднага подаде глава и попита:

– Кои сте вие?

– Ние сме синигерчета.

- Най-накрая и ние се престрашихме да емигрираме на юг, защото в нашата  страна стана твърде студено и твърде опасно за такива малки и крехки създания като нас. – отвърна едно от тях.

- Ние летяхме, летяхме и толкова много се изморихме, че със сигурност ако не Ви бяхме помислили за синьо островче, в огромното море, щяхме да изпопадаме във водата и да се удавим.

Ние не можем да плуваме. Моля Ви да ни помогнете? – допълни друго.

Китът слушаше удивен разказът на синигерчетата, които без страх му обясняваха всичките си несгоди и перипетии. Накрая той ги попита:

– А не ви ли е страх от мен?

– Трябва ли да се страхуваме от нашия спасител? Ако не беше ти, ако не бяхте Вие, господине, нас определено вече нямаше да ни има.

– Виждам, че ви е трудно да прелетите това огромно море. Аз мога да плувам във вашата посока. Така вие ще си почивате на гърба ми и ще ми разказвате за вашата земя и за земята, в която отивате. Ще ми споделяте вашите мечти и те ще станат мои мечти. Синигерчетата се спогледаха замаяни. Не можеха да повярват, че в огромното бурно море може да срещнат такъв голям приятел.

Те зачуруликаха весело. Синият кит толкова много се разчувства от, че очите му се напълниха със сълзи.

– Никога не съм имал приятели. Не съм вярвал, че може някой да ме хареса точно такъв – дебел и огромен.

– Всъщност ние оставаме при теб, защото си преди всичко добър. – зачуруликаха птичките.

И така цялата компания се отправи задружно на юг. Сутрин птичките изнасяха на кита празничен концерт, по случай новия ден.

После той приготвяше набързо вкусна морска закуска и след това те му разказваха за всичко, което бяха видели. Разказваха му дори и за онова, което все още не бяха видели, но много искали да видят.

Китът слушаше и слушаше...

Когато стигнаха Африка, той каза:

– Вече няма да си пожелавам да се превърна в охлюв. Сега и аз имам мечта. Може да бъдете сигурни, че когато вятърът задуха в обратна посока към високите снежни планини, аз ще бъда тук и ще ви очаквам. Ще бъда вашият кораб, който ще ви помогне да стигнете у дома. Ще бъда онзи, който мечтае да мечтае с вашите мечти.

Птичките литнаха и махаха с криле на своя добър приятел.

– Ще се видим наесен отново. – викаха те. – Довиждане, приятелю.

– Довиждане, милички, ще ви чакам.

Китът заплува обратно навътре в морето тихичко си затананика:

Когато е бурно и страшно небето,

когато морето от сълзи горчи

когато не спира да плаче сърцето,

тогава ти трябват мечти.

Мечтай за мечтата

щом няма надежда

за никаква друга мечта.

Мечтай да си кораб,

надежда в морето

за нечия птича мечта.

Мечтай и ще видиш

как тайно полека,

за другите ставаш мечта.